Жега. Прах. Навалица. По шарените улици на индийския град  няма празно място. Стари хора седят изтощени от жегата и се поливат с вода. Други се опитват да се спазарят и да продатдат некачествената си стока, като викат и размахват  ръце сърдито. Крави,  маймуни и кучета обикалят  в търсене на храна и хлад.  Хора бутат  триколки, от които се носят потресаващи аромати. Къпят се деца и възрастни. Други обядват, а трети връщат обяда. И всичко това, хората правят на улицата, борейки се за късче сянка, за да избутат и този задушаващо топъл ден, като по задължение .
Едно млако момченце тича по оживената, шумна улица, носейки предмет в ръка. Детето минава ловко и бързо измежду хората. Подминава бързо всички интересни случки по пътя без да се замисля. Подминава тълпата която се е събрала да гледа бой между две майки. Подминава две дресирани да танцуват, облечени еднакво, маймуни. Подминава разпиляни пари, за които се борят хора.
    Момченцето влиза  в сграда с изтъркана боя и поразбити стълбища и стени. То продължава да тича неуморно, нагоре по стълбите. Стига до последния етаж. Влиза в почти празна стая. По стените има няколко детски рисунки. На пода са постлани стари чаршафи , на които на краищата им има възглавници. Има едно единствено легло, на което лежи почти неподвижно възрастен мъж. Той спи. По лицето му е изписана тъга и умора. Капки пот се стичат от челото към врата му. Около него, на земята са седнали момиче и момче . Момичето е  на около 10 години. Тя е облечена в типично индийски шарени дрехи. Краката и ръцете й са украсени в гривни. Те  издават всяко нейно движение. Когато тя помръдне  гривните запяват.  Между очите й има червена точка, направена с кана. Косата й е измита и прибрана прилежно в шарен шал.
    Момченцето до нея е на около 6 годинки. То също е положило усилия да буде чистичко и спретнато. То  бърше лицето на мъжа с влажна кърпа.
Момичето се обръща към новодошлия:
- Носиш ли го?
Момчето кимва.
- Сега си измий косата бързо, моля те- и му подава бутилка с леко мътна вода.- Не трябва да сме мърляви - продължава тревожно тя.
Момчето й подава преметът, който носи досега. Това е коркова връв. Момичето се усмихва, взима корковата връв и отива на другият край на стаичката. Там са подредени още няколко предмета. Двете момчета я последват и сядат около предметите.
- Може ли аз да направя подаракът? - пита най-малкото момченце.
- Да. – отоговаря момичето и една сълза се стича от очите до усмивката й. Тя се обръща към мъжът на леглото и си спомня. Миналото изрисува образите си в съзнанието й. Тя си спомня отново: Шумна вечр. Писъци и огньове. Накъдето и да се обърне погледът й,  хората тичат и се спасяват. Димът я задушава. Две ръце се протягат през дима и я хващат. Тя се обръща и вижда мъжко лице. То й се усмихва успокояващо, но очите му крещат в ужас. Една жена тича до него
и носи в ръцете си малко момченце.  Обръща се на другата страна и вижда, че мъжът който я носи, е хванал  още едно момченце.
   Мъжът и жената тичат.  Чува се страшен трясък. Жената с детето лежи на земята затрупана  до гърдите по падналия покрив. Тя е още  жива. Още държи момченцето в ръцете си.
- МАМО!!- изкрещява момичето
 -Вземи го и тръгвайте веднага! – крещи майката.
- Татко помогни й- крещи момичето
Бащата тича към маийата. Тя му подава детето.
- Спасявайте се! Няма време! Цялата сграда ще се срути вурху вас ако не тръгнете веднага. Обичам ви! Спасявайте се казах!
Бащата се навежда и целува майката. Отломки падат навсякъде. Огънят трещи. Целувката продължава.

   Спомените се изчерпаха. Момичето изтри  сълзите си.Отиде до мъжът на леглото, целуна го по зачервеното  чело и се обърна към братята си:
- Готово ли е?- момчетата кимват
   Тя се приближава до хвърчилото и пише върху него „ Благодарим ви, че спасихте татко. Целунете мама от нас и й кажете че винаги ще я обичаме!“ и закачва едно цвете.

   Децата се качват на покрива на сградата. Залез сънце е.  Целят град се вижа отгоре. Всеки старец,поливащ се с вода . Всеки продаваш измамник. Всяко животно в търсене на хлад. Всяко дете. Всеки възрастен. Всеки танц. Всеки побой. Всеки смях. Всеки плач. Всичко се вижда като погледнеш отгоре към земята .

   Но децата не гледат надолу. Те гледат към небесата с надежда. Повява вятър и те пускат корковата връв на хвърчилото. То лети на градът.
- Сега ще стигне до боговете, където е мама, нали? пита най-малкото братче
- Да. – казва момичето и една сълза се стича до усмивката й.