И ето събуждам се отново, но не от сладкопойните птички, а от пронизващи ушите, ядосани,а някои дори пияни шофьори, за да видя какво ми е приготвила в менюто си София днес.
След като се пооправя, отварям входната врата и ме зашлевяват ароматни пари на сяра, прегоряли пълнени чушки на нечия баба и куче, което току-що се облекчи на опасно близко разтояние от мен.
Така, това беше добра тренировка, защото трябва да яхвам най-дивият бик в родеото на София: градският транспорт! Той и всичките му чаровни аксесоари. (бабички, които отглеждат по два- три, съмнително остри зъба в устите си, невинно изглеждащият клошар, който не само мирише на напикано, а и преди малко незабелязано постави мокра постеля на пода на метрото, лъхащо на спирт с опасен цвят питие в дясната ръка на момчето, което още е под робството на взривоопасните си коктейли. От тях и много други  не можеш да избягаш, защото всички те те притискат или до стената или до ъгъла или до клошара.) Те наистина ти помагат да оценяваш живота си след като си се изтрънал от лапите на Опасността, която явно не ухае приятно и се вози в градския транспорт на София.
Тръгвайки пеша, се наслаждавам на софииския въздух който е с лек привкус на всичко друго освен на чистота. По пътя срещам  бездомни хора, вещи, кучета и котки, разпиляни из софииските улици. Те за един опитимист придават впечатление за приключение, за песимист- болести, за реалист- парламент, който колекционира идиоти от специален сорт.
Едно от кучетата, почти ме изгледа, поради факта че почти разполагаше с две очи. Явно почти видя в мен пържола на два крака, и понеже пържолите на два крака са по-интересни, незнайно как оживялото куче, тръгва по петите ми.
Явно е популярно куче, защото още поне три се нареждат в куц марш след нас.
Провалих се в опита да преговоря материала за днес, защото Софииската симфония, заглушава много настойчиво мислите ми. На тромпетите са най-гласовития продавач на семки и не толкова гласовития уличен певец. Шофьори с цигулки атакуват ушите ми .Саксофоните са превзети от истеричната двойка в разгорещен спор и едно момиче което спори с телефона си.При целият този концерт славеите си казват "Защо да си правя труда?"
Но когато си опитен софиянец, цялата тази буря от звукове не ти пречи да забележиш гладните кучета, които продължават да те преследват.
Колкото и грешно да е, по инстинкт забързвам крачка към офиса. В момента скучните му бели стени са като крепости с оръдия срещу бойното поле по софииските улици
По-късно излизам от офиса, до библиотеката.Пак минавам през същите хора перманентно лишени от усмивки, хора които  мислят, че е редно да ти се извинят когато те бутнат, също толкова, колкото е редно да се извиниш на домат, когато си го изпуснал.Преди библиотеката се минава през едно кафене оборудвано с пияни тинейджъри, и димна завеса, токова дебела че трябва да си преправяш път с ръце.Това препълнено и шумно място е пълната простивоположност на библиотеката, не защото попринцип трябва да е тихо там, а защото единственият шум е от ехото на стъпките ми... На единствените стъпки в библиотеката.
По пътя обратно късмета ми се притича на помощ, защото ПОЧТИ паднах в канавка обилно напоена с подгизнали от каналните води кашони, успявам да избегна залитащия пияница. Блъскам се в следващия, но добре че, защото ако не се бях забавил, сигурно щях да съм между каруцата и колата които се сбъскаха. (спокойно кончето е добре....) Возя се с Опасността в метрото, но този път си стискаме ръцете.

А ти готов ли си да излезнеш навън?
                                  
                                               НО
Бъдете оптимисти! София не е толково зле!
Ако я нямаше Опасността, щеше да е скучно!
Ако ги нямаше газовите изпарения, нямаше да имаме токова красиви залези!
Ако София беше богата и красива, в метрото щеше да е прекалено натъпкано от туристи!
Ако бяхме като Венеция щеше да мирише ОПАСНО силно на канал!
Не ми се мисли какво щеше да бъде ако бяхме като Ню Йорк!