Щастие.
Те се родиха! Аз им дадох живот, най-ценното, най-желаното! Обичам ги, те са моите деца! Искам да им осигуря всичко от което имат нужда!
И ето го, прекрасен свят! Прелива от красота и чудеса! Точно за тях е, те самите са красота и владеят чудеса!
Каквото и да поискат ще им го дам, само трябва да ме помолят! 
Винаги ще ги обичам!

                                                              ....
Тъга.
Какво става с тях? Осигурих им всичко- от живот, до моята любов.
Защо злоупотребяват с това?
Защо им дадох живот, като те не му се наслаждават? Защо им осигурих прекрасен дом, като те само го рушат? Толкова чудеса има, а те ги отричат.
Те вече не са това,което бяха. Те са забравили защо са тук.
Децата ми ослепяха.
С невзрачието си те опипват пътя по който са тръгнали, и бутат и чупят всичко с протегнати ръце, без да осъзнават, колко са се отдалечили и какво рушат. Слепи, те пробват какво ли не, невиждайки какъв грях вкусват. 
Като всеки родител аз искам да бъда оценен, но децата ми не ме оценяват вече. Търсят ме само ако имат нужда от нещо, после дори не ми благодарят. Обещават ми, а после ме разочероват.
Искат, грабят от мен. Но какво мога да направя ? Аз съм родител, не мога да им откажа!
Трябва само да ме помолят за прошка, осъзнавайки греховете си и ще им простя всичко, веднага!
Винаги ще ги обичам!

Вие ме разбирате, нали? И вие сте родители, как бихте се чувствали ако бяхте в моите обувки?

-Бог.